Езикът не е само думи и изречения, а също култура и традиции. Сътворяването при превода е същият процес като писането на литература. Когато авторът има някаква хубава идея, се чуди как да я въплъти върху листа. Преводачът прави същото. Взема идеята, сюжета, героите, атмосферата, настроението, регистрите, това е един голям пакет от неща, не просто думи, които пренася. Взема всичко и се чуди как да го направи красиво и балансирано със средствата на език, на който то не е писано. Това каза в интервю преводачката Нева Мичева. Тя гостува във Варна на форума „Литературен прожектор“, организиран от Регионалната библиотека „Пенчо Славейков“, който тази година е посветен на преводите като мост за културен диалог.

Според Мичева най-добре е да се превежда на майчин език, с който си свикнал от дете и владееш най-добре. Тя самата учи български до ден днешен и смята, че той е неизчерпаем и постоянно предлага нови открития и възможности.

Нейната любима италианска литература е от 50-те, 60-те и 70-те години на ХХ век. Причината да няма след това интересни книги, които да я „запалят“, тя вижда в телевизията, която е превзета от групи хора, имащи интерес да оглупяваме. Допуска обаче, че някъде и днес творят автори, които още не са издадени. Според нея е много важно да има държави и общества, в които човек се чувства окуражен да говори и има шанс да се изкаже, защото тогава се раждат хубави неща. 

Следва целият разговор с Нева Мичева за изкуството на превода, инициативността при издаването на по-малко позната литература, за големите италиански автори, както и за приликите и разликите между България и Италия. 

От кога превеждате италианска литература? Ваш личен избор ли са книги на автори като Дино Будзати и Итало Калвино? 

- Аз се занимавам с италиански език от 15-годишна. Завършила съм италианска филология, живяла съм малко в страната. Прочела съм всичко, което трябва, за да добия представа за езика и културата, без което няма как да се правят преводи. От 19-годишна знам, че искам да работя с книги и с художествена литература, но имаше период, в който превеждах различни неща, например списание „Зелен дом“. 

За мен е много важен вносът на идеи и когато видя нещо красиво, вълнуващо, освежаващо, интересно, си казвам, че не е редно да го познавам само аз, а трябва да го предам нататък. Най-много ме впечатляват Дино Будзати, Итало Калвино, Антонио Табуки, с когото започнах да публикувам преводи.

Първата ми работа бе неговият роман „Твърди Перейра“, който излезе в списание „Съвременник“. Той разказва за журналист, който живее мътно, фалшиво спокойно битие в диктатура и получава възможност за един жест, с който да оправдае съществуването си като човек, какъвто харесва. Той прави това геройство и на мен толкова ми хареса историята, че започнах да предлагам книгата по издателства в края на 90-те на миналия век, когато никой не искаше да публикува неанглоезични автори. След като книгата излезе в „Съвременник“, нещата потръгнаха и издатели започнаха да ми се доверяват за нещата, които предлагах. 

Има ли много заглавия, които не сте успели да лансирате? 

- Когато опиташ с едно и не се получи, виждаш, че така няма да стане и пробваш друго. Започнаха да приемат моите предложения, след като навърших 30 години. Тогава се появи апетит към литератури, извън американската, и аз си отворих моя ниша. 

Във Варна гостувате заедно с художника Кирил Златков, с когото имате много общи проекти. Как се срещнахте в полето на италианската литература? 

- С Кирил Златков се срещнахме по неизбежност, мисля, защото и двамата обичаме странностите, чудатостите, ексцентричните решения и хубавата литература. И двамата сме активни, прокарваме собствен път и предлагаме, без да чакаме някой да ни поръча нещо. 

Колко са Вашите преводни заглавия досега?

- Над 40 са, но това въобще не е много, има преводачи с над сто заглавия. Аз съм бавна, често хаотична, върша и други неща. При нас никога не е просто - да седнеш и да свършиш работата, защото трябва да оцеляваш, а като литературен преводач това е сложно от финансова гледна точка. 

Чувствате ли се съавтор, творец наравно с писателя в качеството на преводач?

- Абсолютно. То е толкова чудесно когато усетиш този вкус на претворяването, защото, както казва Умберто Еко, ние правим почти същото. Вземаме идеята, сюжета, героите, атмосферата, настроението, регистрите, това е един голям пакет от неща, не просто думи, които пренасяме. Вземаме всичко и се чудим как да го направим красиво и балансирано със средствата на език, на който то не е писано. Под език имам предвид не само думи и изречения, а също култура и традиции. Това пресътворяване е същият процес като при автора. Когато той има някаква хубава идея, се чуди как да я въплъти върху листа, и ние правим същото. Голямата разлика между писатели и преводачи е, че писателите може и да не знаят защо правят определен избор и да не могат да го обяснят, но ние трябва да имаме теория, обща философия, система, в която полагаме нещата. 

А превеждате ли от български на чужди езици?

- Превела съм на испански „Естествен роман“ на Георги Господинов, но с помощ от техен преводач. Най-съвестното е да се превежда на майчин език, с който си свикнал от дете и владееш най-добре. Аз уча български до ден днешен, както и всички други езици, а той постоянно предлага нови открития и възможности, които откривам, защото гледам внимателно. Той е неизчерпаем. 

Харесват ли Ви новите езикови норми, които периодично се възприемат? 

- Не, повечето не. Решила съм никога да не пиша „на път“ заедно, защото не ми харесва. Свикнах с „вкъщи“, но има неща, които са произволни и не виждам логика в тях. Ако зависи от мен, ще е другояче. 

Били сте в Италия. Смятате ли, че имаме сродна обществена съдба като народи, особено по отношение на политическата нестабилност? Какво е тяхното отношение към света? Имат ли главни теми в литературата? 

- За мен е трудно да намеря преки паралели, но също напоследък ми хрумва за приликата при смяната на правителства, защото с това беше известна Италия. Там регионите, Северът и Югът, са болезнено различни. Били са отделни държави, имат свой исторически развой. Диалектите се различават толкова, че хората не могат да се разберат помежду си. Аз ползвам така наречения стандартен език, който се учи навсякъде. Иначе неаполитанците и римляните са каквито си представяме италианците - весели, с чувство за хумор, изобретателност и тарикатлък.Имат много богата на плът литература, поставили са основата на жанрове, форми, които са стигнали до нас. Има от всичко - от комедии до автори като Леопарди, които са тъжни и философски замислени. 

Коя е Вашата любима италианска литература? 

- Тази от ХХ век, но преди 1980-те години, най-вече в периода на 50-те, 60-те и 70-те. В България има доста липси в публикуването на точно тази литература. Не са излизали всички неща дори на Калвино. Има един изключителен автор - Примо Леви, от когото излизат две книги едва през 1990 г. Той говори за фашизма така, че звучи едно към едно с нашия социализъм. Ако е бил преведен преди промените, твърде ясно написаното е щяло да се припознае като диктатура и затова не са го публикували. Той е един от големите мислители на ХХ век, бил е пленник в Аушвиц, разбрал е, осмислил и простил неща за човешката душа, които на нас ни е трудно да възприемем, а той ги анализира. Аз съм превела две от неговите книги. Едната е последната „Потъналите и спасените“ с разкошни есета, преосмислящи целия му живот. Другата е „Периодичната система“, която препоръчвам на всички, защото е по-ведра от другите. Всяка глава е подчинена на името на химичен елемент, като авторът прави асоциация с характера му, разказвайки различни истории от своята биография. Според моя приятелка преводачка, причината да няма сега толкова интересни за мен книги, които да ме запалят да ги превеждам, е в телевизията, която е превзета от групи хора, имащи интерес да оглупяваме.

Може би има прекрасни произведения и в годините след 1990-та, които обаче не са видели „бял свят“?

- Допускам го. Може тук, в съседно село, някой да си мисли нещо велико и дори да не го е написал, а то да ни решава всички проблеми. Много е важно да има държави, градове, обществени устройства, в които човек да се чувства окуражен да говори и да има шанса да се изкаже. Тогава се раждат хубави неща. 

Нева Мичева е родена през 1973 г. Превежда проза и драма от италиански, испански и каталонски (по-рядко от руски и английски). Завършила е италианска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, има и магистърска степен по журналистика от школата на испанския вестник "Мундо", Мадрид. Журналистическия си път започва през 2000 г. във в. „Култура“; в момента пише основно за две независими медии: Toest.bg („Тоест“) и Filmsociety.bg („Българско кино общество“).

Сред преведените от нея над 40 книги са „Шейсет разказа“ и „Коломбър“ на Дино Будзати, „Ако пътник в зимна нощ“, „Марковалдо“ и „Американски лекции“ на Итало Калвино, „Периодичната система“ и „Потъналите и спасените“ на Примо Леви, разказите на Роберто Боланьо, няколко романа на Сесар Айра, наградената с „Христо Г. Данов“ сбирка „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман, „Приказки от крайните квартали“ и „Приказки от сърцето на града“ на Шон Тан, комикси и детски четива. В сайта й са събрани и представени повече от 40 пиеси, които е подбрала и превела от каталонски, испански, италиански и руски на Жорди Галсеран, Хуан Майорга, Кристина Клементе, Иван Вирипаев и др.